В Газа, продажбата или сервирането на храна може да ви убие

на 27 април, шурей ми Самер беше погубен в Дейр Ел-Бала в Централна Газа, когато неговата зеленчукова сергия беше бомбардирана. Той не беше въоръжен. Той не беше политическа фигура. Той беше спокоен мъж, който се опитваше да изкарва прехраната си, с цел да храни децата си на място, където храната е станала по -скъпа от златото.

Самер не беше продавач по специалност. Той беше юрист, който защитаваше правата на потиснатите. Но войната го принуди да промени пътя си.

По време на прекратяването на огъня той съумя да купи зеленчуци от локални търговци на едро. След като войната се възобнови и прекосяването в Газа бяха затворени през март, доставките понижават фрапантно, само че той поддържаше дребен ресурс от зеленчуци. Той продължи да продава денонощно, даже когато купувачите станаха нищожни заради високите цени. Той постоянно се опитваше да ни даде зеленчуци гратис от щедростта, само че постоянно съм отказвал.

Когато чух за убийството на Самер, замръзнах. Опитах се да скрия новините от брачна половинка си, само че сълзите ми изречеха истината. Изглеждаше, че желае да крещи, само че писъкът остана в капан в гърлото му. Нещо го задържа - може би обременената му душа към този момент не може да понесе даже изражението на тъгата.

Самер остави след себе си три дребни деца и разрушено сърце. Никой не очакваше гибелта му. Дойде като потрес. Той беше добър и добродушен млад мъж, постоянно радостен, обичащ живот и смях, даже и в най-трудните времена.

Все още го помня, че стоеше пред сергията си за зеленчуци, като с обич се обажда на клиентите.

Самер е измежду безчет продавачи на храни, които са били убити в тази геноцидна война. Всеки, нает в даването или продажбата на храна, е бил ориентиран. Продавачите на плодове и зеленчуци, бакалии, пекари, притежатели на магазини и служащи в кухнята на общността са бомбардирани, като че ли се занимават с оръжие, а не с храна. Пекарните, магазините, фермите и складовете са унищожени, като че ли храната, която предоставяха, съставлява опасност.

Десет дни след убийството на Самер, ресторант и пазар на улица Ал-Вахда, един от най-натоварените в квартала на ремалите в град Газа, бяха бомбардирани. Най -малко 33 души бяха убити.

Две седмици преди мъченичеството на Самер, близостта на пекарна в Джабалия беше бомбардирана. Дни преди този момент беше ориентиран център за разпространяване на храна в Хан Юнис. Според държавния медиен офис в Газа, повече от 39 центъра за хранителни и дистрибуции и 29 кухни в общността са ориентирани от началото на войната.

Досега е ясно, че в своята акция за съзнателно недояждане Израел не блокира единствено храната от влизане в Газа. Той също по този начин унищожава всяка връзка във веригата за доставки на храни.

В резултат на многократното ориентиране на снабдители и пазари всичко, което е налично в този момент за закупуване - за тези, които могат да си разрешат да купуват храна - са части. Смъртта стана по -лесна от живота в Газа.

Гладът визира най -лошото бебета и дребните деца. На 21 май мониторът за правата на индивида в еврото заяви, че минимум 26 палестинци, в това число девет деца, са умряли в границите на 24-часов интервал заради апетит и липса на здравна помощ в Газа.

На 5 май Министерството на здравеопазването в Газа съобщи, че е записало гибелта на най -малко 57 деца, породени от недохранване, защото блокадата на помощта стартира при започване на март.

Като майка постоянно вървя дни, без да хапвам, единствено с цел да храня децата си каквато и да е дребна храна, която ни е останала. Съпругът ми прекарва целия ден в търсене на всичко, с цел да облекчи глада ни, само че нормално се връща с елементарни части. Ако имаме шанс, ядем парче самун - постоянно застоял - с домат или краставица, които деля еднообразно измежду нашите деца.

Трудното брачната половинка на Самер е още по -непоносима. Тя се пробва да скрие сълзите си от децата си, които не престават да питат по кое време татко им ще се върне от пазара. Загубата я принуди да стане татко за една нощ, като я тласка да застане на дълги опашки пред кухните в общността, единствено с цел да получи малко храна.

Тя постоянно се връща с празни ръце, пробвайки се да утеши децата си с кухи думи: „ Когато баща се върне, той ще ни донесе храна. “ Децата й заспиват гладни, мечтаят за хапка, с цел да изпълнят стомасите си - един починалият им татко в никакъв случай няма да донесе.

Израел твърди, че блокира помощта на Газа, тъй като Хамас го приема. Западните медии, изцяло съучастници в изкривяването на истината, папаха изказванието.

И въпреки всичко е ясно, че Израел не е единствено ориентиран към Хамас, а цялото население на Газа. Той съзнателно употребява апетит като оръжие за война против цивилни, възпрепятствайки потока на филантропичната помощ - военно закононарушение, съгласно интернационалното право.

Наскоро министър председателят Бенджамин Нетаняху направи същинската цел на своето държавно управление повече от явно, като изиска всички палестинци да бъдат изгонени от Газа като изискване за преустановяване на войната.

решението му да позволява храна през кръстовищата не е нищо друго с изключение на PR каскадьор. Достатъчно брашно беше пуснато, с цел да има изображения на самун, публикувани в пекарна, циркулираща в медиите и да успокояваме света, че не гладуваме.

Но тези изображения не отразяват действителността за нас на земята. Семейството ми не е получило никакъв самун и нито има по -голямата част от фамилиите. Брашното - където е налично - продължава да коства 450 $ за торба.

Докато Израел твърди, че 388 камиона за помощ са влезнали от понеделник, организациите за помощ споделят, че 119 имат. Неизвестен брой от тях са разграбени, тъй като израелската войска продължава да се насочва към всеки, който се пробва да обезпечи систематизиране на помощта.

Тази мъничка струйка от помощ, която Израел разрешава, не е нищо спрямо потребностите на гладуващото население. Всеки ден се изискват най-малко 500 камиона, с цел да покрият минимума на голия.

Междувременно някои западни държавни управления заплашват наказания и направиха някои алегорични жестове, с цел да сякаш натискат Израел да спре да ни гладува. Защо трябваше да изчакат, с цел да видят децата си да умират от апетит, преди да създадат това? И за какво те единствено заплашват и не подхващат действителни дейности?

Днес най -голямото ни предпочитание е да намерим самун. Единствената ни грижа е по какъв начин да продължим да оцеляваме измежду този пагубен апетит, който е счупил костите ни и разтопи вътрешностите ни. Никой от нас към този момент не е здрав. Станахме скелети. Телата ни са мъртви, само че към момента пулсират с вяра - блян за оня вълшебен ден, когато този призрачен сън завърши.

Но кой ще работи, с цел да ни поддържа? Кой към момента има настилка съчувствие към нас в сърцето си?

и най -важният въпрос от всички - по кое време светът най -накрая спре да затваря очи за нашата мудна, брутална гибел посредством апетит?